Кратки разкази: Смелостта – нашето друго Аз

Кратки разкази: Смелостта - нашето друго аз

Винаги съм се страхувала

 

От всичко. От началото до края на всичко и по цялото  му протежение. Страхувах се да остана сама и се примирявах с трохите, които Бог ми подхвърляше.

Не можеш да ме виниш. Израснах в семейство, в което винаги съм била онази, която не може; която не се справя. Без майка. С баща ми и с двете ми сестри. Аз – най-малката. Ненужната. Баща ми винаги ми е казвал, че нищо не правя добре; че нищо не мога и за нищо не ставам. Не беше добър родител. Пиеше. Нищо не пипваше, на нас чакаше. Безотговорен човек, който ограбваше всичко, което искахме и не искахме да му дадем.

Пораснах. Исках мъж, различен от баща си. Но все не го получавах. Може би, защото, за да имах нещо различно, аз трябваше да съм различна. Ако исках мъж, който да ме уважава, аз трябваше да уважавам себе си. Само че не знаех как. Никога никой не ми го беше показвал.

Влюбвах се. И се разочаровах. Пак и пак. Грешах. И падах. Давах всичко от себе си за някой от многото. Влизаха в душата ми, разхвърляха я, и после излизаха, подсмихвайки се самодоволно.

Аз давах. Давах им всичко, за да останат при мен. За да има до кого да си лягам отново. За да не бъда сама. И за да се справям някак. Взеха ми всичко. Всички устои. Обраха ми ценностите. Направиха ме зависима. 

***

Не знам дали го обичах. Не мисля. Аз нямах любов у себе си. Ако имах, щях да я дам на онова изстрадало момиченце вътре в мен.

Той беше поредният. За да не остана сама. Защото нямаше да се справя. Повтарям го вече, а иронията  е, че това дори не са моите думи. Това е гласът на баща ми, пуснал корени и до най-дълбокото кътче на подсъзнанието ми. Неусетно думите бяха станали мои. Гласът ми повтаряше казаното от него и така не виждах докъде свършваха неговите мисли и къде беше началото на моите… за мен самата. Баща ми – човекът, който дълбоко в себе си съм се надявала да ми каже нещо мило; да ми покаже, че съм важна за него. Не го показа, отвори само една липса на любов. Подобно на дупка зееше в мен и чакаше някой да я запълни. 

 

Скандалите с последната ми изгора обаче зачестяваха. Жертвата бях аз. Всъщност често се случваше така, с всеки мъж, който по една или друга причина беше решил да навлезе малко по-дълбоко в живота ми.

Част от мен, почти затрупана под прахта от подчинение, понякога надигаше глава. Името ѝ беше Смелост. Не го осъзнавах тогава, затова я наричах Наивната. Намираше се точно до сърцето. Когато се разгорещеше, караше го да бие силно. Сякаш нито тя, нито то искаха да се примиряват с моя избор да бъде нечия.

Тайно се възхищавах на тази част от себе си. Искаше да бъде независима. Но и ѝ съчувствах, защото знаех, че това е непостижимо. Убеждаваше ме, че ще се справим, когато аз насочвах поглед към себе си, объркана и очакваща подкрепа. Търсих компас. Исках да знам дали съм на правилното място. А тя само това чакаше. От досадно мърморене думите ѝ се израждаха в отчаяни писъци, секунди преди да отместя поглед от нея. Искаше да я чуя. Отварях очи и отново виждах него пред себе си. Мъжът. Подметката с главно П, която въображението ми някак беше изрисувало като Принц.

Времето минаваше. Скандалите с него ставаха ежедневни. Обидите – също. Само че така не постъпват принцовете, нали?

Прибра се една нощ пиян. Не беше видял вечеря на масата. За сведение – тя беше в хладилника. Влезе в стаята с викове. Хвана ме за косата. Издърпа ме от леглото. Удари ме. Крещеше. Искаше си вечерята. Удари ме пак. Съседите, които снощи слизаха пет пъти заради силната музика, днес внезапно бяха оглушали.

Ивица кръв се разля по лицето ми. Бяхме само аз и той. Знаех… Усещах че това е краят. В този момент, когато лежах на пода до леглото, чух ударите на сърцето си. Биеше като барабан, имах чувството, че ще се пръсне. Тогава се огледах за другата мен – по-смелата. Онази, която винаги имаше решение. И която аз бях кръстила Наивната. Видях я. За пръв път срещнах очите ѝ. Все съм ги избягвала. Бяха големи и спокойни. Искра проблясваше. Искра за живот, разпознах я. И мека топлина ги заливаше. Топлината на някой, който го е грижа за теб.

„Ако ти помогна сега, ще ми обещаеш ли да ме слушаш винаги?“, попита с ясен и спокоен глас. Казах „Да“ и се хванах за думите ѝ като удавник за сламка. Това беше последният момент, в който владеех тялото си. В следващия миг знам само, че успях да взема стъклената му бутилка, и да го ударя с нея по главата. Изтичах. Не беше заключил вратата. Ръцете ми трепереха. А сърцето ми биеше лудо. И свободно. Тичах по стълбите надолу. Боса и по нощница.

Стигнах до улицата. Снегът ме прегърна с бялата си пелерина. Всичко беше бяло. Цяла нощ беше валяло. Само дребни капки кръв, които падаха от главата ми, разказваха за нечий живот.

Тръгнах. Накъде? Далеч от него. Нямах телефон, нито пари. Просто ходех, а студът пронизваше тялото ми. Знаех, че трябва да стигна до болницата. Такси спря до мен. Беше старец. Приличаше на моя дядо, какъвто го помня от детинство. Същите бръчки, същата усмивка. Погледнах го. Разпознах топлината в очите му. Видях я преди малко и у моето смело аз.

***

Ето ме, година по-късно събирам парче по парче себе си. Още много работа ме чака. Обаче имам сърцевината – готината мацка, която ми спаси задника в онази ужасна нощ. А дали беше ужасна, или благословена, е въпрос на гледна точка.

Справям се. И то доста добре. Сама. Уча се да се радвам на компанията си. Давам си това, от което имам нужда, а не чакам някой друг да ми го даде.

Преживях омаловажаването и сега помагам на други жени да направят същото. Помагам им да си повярват. Помагам им и да бъдат малко повече себе си. Малко по-уверени, че утрето им принадлежи. И когато ме попитат какво означа да си смел, казвам им, че това е да слушаш сърцето си.

 

Чети и други мои разкази и преживелицихаресай страницата ми във Фейсбук.

 

Similar Posts

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *