Не изчезвай момент!

Не изтичай неусетно между пръстите на ръцете ми. Бавно прокапваш от двете страни, опитам ли се да те задържа. Но не е ли с всичко, което поискаме да откраднем така?!

Не изчезвай момент! Остани! Заспи циферблат – спри за момент твоите бързащи, безспирни, вечно препускащи, вече уморени стрелки.

Замълчи съзнание! Не мисли за утре, само сега е. Няма го времето. Всичко е тихо, безшумно, застинало, застояло…

Само аз и този момент, в който имам Всичко. В мен се побира целият свят. Една безкрайна палитра от смях, от любов, но и от страх.

Но оттук накъде? Все някога времето пак ще започне във своя забързан ритъм ту да препуска, ту да тече. И аз отново ще тръгна нанякъде. Накъдето ми видят очите… По пътя трънлив, неприветлив, строг, суров и неясен. Или пък вълнуващ? Интересен, осеян с вълшебства, чудесен?

Кой знае?!

Понякога е който както си го направи.

Снимка: pixabay.com