Животът на село – разказ на един гост

За последно ходих в село В. преди няколко месеца. Беше есен. От онези есени, които те карат да вярваш, че е лято. Лято, по което тичаш, за да прегърнеш силно и задържиш завинаги.

В. е специално място. Също толкова специално може да бъде всяко едно българско селце, в което живеят под 1000 души. В него всички се познават. Вечер съседите сядат на масата, за да изпият по една ракия. Да си поговорят и да се посмеят. Или просто, за да са заедно. Защото сам не може да се живее…

Живот на село

Пристигнахме след 6-часово клатушкане из полупразния автобус. Бяхме посрещнати в уютна семейна къща, построена на малка улица. Улица, която вероятно завинаги ще остане само с чакъл, защото отдавна може би по документи се води асфалтирана.

В малките села хората са дружелюбни. Приветливи. Радват ти се. Едно затворено общество, в което цари спокойствие. Тук се доближаваш повече до себе си. Виждаш палитрата от човешки емоции и взаимоотношения, вплела се в живота. Тук няма празнота, има наситеност. Всичко е пълно. И чиниите, и къщите, и сърцата. Гледаш и се радваш. Част си от нещо по-голямо, което надхвърля възприятията ти за задруга, събиращи се и в душата ти, и в тясната панелка в града.

Харесвам живота на село. Обичам това селце и всяко друго в тази страна, защото има взаимоотношения. Истински. Топли и студени, но реални. Няма я самотата, няма я отчуждеността, а оттам – и злобата. Аз поне не съм ги виждала.

Къщата, в която оставаме, е пълна – с живот, с хора, със смях. Топли очи те гледат отвсякъде. Печката бумти вечер. Миризмата на пушек окажда стаята. А тази миризма и домашната ракия няма как да не сгреят душата ти.

Хапваш нещо вкусно, което някой е отделил от времето си, за да приготви за теб.

Общуваш, без да се чувстваш неразбран. Там няма филтър. Няма общоприето мнение, изкуствено насадено от комплексите и егото. Всеки е какъвто е и това е напълно приемливо.

Топло ти е на душата, защото се чувстваш част от нечия общност, която не е твоята, но те приема изцяло.

Смееш се, защото има с кого. Там винаги има с кого.

Разхождаш се, защото има къде. Полето е твое. И гората над селото. Дишаш дълбоко. Скиташ се. Доближаваш се до природата. И се превръщаш в част от пейзажа. Нищо повече и нищо по-малко. Това стига.

Харесва ми спокойствието. Няма нищо от онзи свят, в границите на който някак си трябва да побирам душата си. Няма стрес, страх, безпокойство… Тихо и спокойно е. Уютно. Като за мен. Може би защото тук е ничието пространство на кратковременното пребиваване. Вероятно ако живеех тук, щеше да е различно. Но не живея. Само за няколко дни съм.

Обичам селцата, харесва ми да се скитам из тях и затова си имам цяла секция по темата. И разказвам за разходките си из Широка лъка, нощувката в Лясково и отскачането до Лещен и Ковачевица.

Майсторлъкът на маджуна

Не мога да не разкажа за маджуна. Силно ме впечатли. Не толкова вкусът му, колкото магията на направата му. Пояснявам – маджунът всъщност е петмез от захарно цвекло.

Как се прави маджун? Не в домашни условия, а в специално изградено за това място. Представи си 2 големи стаи – в едната има казани, измазани с глина, а в другата – четири огромни тави, побиращи по 80 литра течност. 

За да се превърне в черна, гъста и лепкава смес, която се разтича по пухкавите мекички за закуска, се изисква работа. Много работа. В селата рядко нещата се озовават в чинията ти просто така…

Първоначално захарното цвекло се нарязва (ти го нарязваш!) на малки парчета и се оставя да ври в казаните. Ври няколко часа, а твоята задача е да се грижиш за огъня. Когато се е отделила достатъчно течност от цвеклото, е време да го извадиш и да го поставиш в специална преса. Нейната функция е да смачка цвеклото, за да пусне то максимално от сока си. Цялата тази течност изсипваш в специални тави, където продължава да ври на слаб огън. Малко по малко течността се изпарява, сгъстява се и от почти прозрачна става с наситен тъмен цвят. Резултатът – чуден черен маджън – и вкусен, и полезен.

Винаги съм се интересувала от майсторлъка на направата на храните. За мен това сам да отгледаш и произведеш собствената си храна – от малко зърно до момента, в който достигне до трапезата ти – е вълшебство.

***

Прекарах четири спокойни дни там. Точно това лъха от селото – спокойствие.

Повечето села обаче навяват и печал. Защото всичко замира. Особено силно се усеща по пътищата. Нижат се един след друг малки призрачни градове и запустели села, в които само от време на време се мярка по някой дядо, подпрял се на бастуна си или няколко баби, насядали по пейката пред нечия къща. Некролози. Пустота…

Но и безкрайно обширни полета. Цветни – зелени, жълти, кафяви. Обработваеми. Само те си личи, че са живи и дават надежда за едно малко по-добро бъдеще.