Кратки разкази: Чудният свят на баба - Evo Danchev phtpgrapher
Кратки разкази,  На село

Кратки разкази: Чудният свят на баба

Разказ за едно село

Блаженството кацна на леглото до мен, погледа ме и се вля във вените ми. Не знаех, че е то, бях още сънена. Само усетих как нещо чудно се разпростира по тялото ми, по цялото тяло и се свива на топка в корема ми, гъделичкайки го. Рядко изпитвах това усещане. Стана ми хубаво, топло и приятно. Не успях да се сдържа и отворих очи, макар че исках да запазя тоя миг завинаги.

Лъч светлина се процеждаше през плътните червени завеси и осветяваше букета люляци, поставен на масата за чай в спалнята ми. По-точно – в спалнята. Не ми принадлежеше. Не беше моя, беше на баба ми, a аз я бях превзела предната вечер. Имайки предвид, че съм на 40, вероятно си мислиш, че баба ми отдавна не е жива вече. Прав си. Просто един смътен спомен от детството се настани на шофьорското място до мен предния ден, отне ми управлението, и насочи автомобила ми към малката селска къща, в която не бях идвала от години.

Паркирах. Мислех, че самотата и тъгата си правят компания на двора и само чакат някой да намине, за да го приемат приветливо в обятията си. Лъжех се. Толкова години съм се лъгала. Отчасти затова и не идвах. Страхувах се от тях. Отбягвах ги. Знаех, че са там. Представях си ги как пият кафе сутрин и заговорнически плетат мрежите си за онзи от рода, който ще ги посети.

Само че, когато дойдох, тях ги нямаше. Побутнах вратата и като че ли сама се отвори. Прекрачих през прага и един друг свят ме посрещна. Светът ми от миналото. Усмихна ми се. Беше топло и нежно посрещане. Един по един заизкачаха спомени. Първо видях как няколко дечица си играят – онова, с къдравата коса бях аз. Видях баба. И всичките си братовчеди, и вечерите край огъня, и нощите с приказките, и животните из двора, и онова козле, с което често водехме битки. Замириса ми на аромаен чай от лайка. Лайката, която баба береше от полетата около селото.

Бях си у дома. 

За двора се грижеше съседа, едната част косеше, а другата беше засадил със смокини. Продаваше ги. Стана ми приятно. Не намерих буетак, а живот. Дори и за това се беше погрижила баба. Сякаш нареждаше нещата отгоре така, че всичко да продължи да съществува дори и без нея.

Отидох при дядо Стоян, съседа. Похлопах на голямата желязна порта. Никой не отговори. Извиках името му. Извиках го по-силно. Излезе с благата си усмивка. Зарадва се много. Очите му се наляха със сълзи и току да прелеят, той ги потърка енергично, каза, че точно бил задрямал, но му е драго да ме види.

Влязох. Колкото добре поддържаше дворовете, толкова нехаеше за къщата. Беше разхвърляно. Безпорядък. Така го помнех, такъв си беше останал и до днес. Сърцето му преливаше от свободата, не търпеше ограниченията на четирите стени, в рамките на които трябваше да се побира вечер. И не го правеше. Още през първите топли дни на пролетта взимаше родопското одеало, постилаше го на тревата пред голямата зеленчукова градина и заспиваше. Така по-лесно се чуваха щурците нощем. А и миришеше на акации. Акациите, които бяха накацали по брега на реката, минаваща на няколко метра от къщата. Тоя аромат насища тялото ти с блажено удоволствие, защото си тук и можеш да усетиш всичко това. Ако животът имаше аромат, то той щеше да е на акации.

Обещах му на дядо Стоян да намина вечерта за чаша ликьор от рози. Сам си го правеше и от цяло село от него идваше да си купува.

Не помня как мина денят, но часовете като че ли препуснаха край мен. Докато отида до близкото хълмче, докато набера малко билки, докато си поговоря с птиците – часовете минали.

Отидох в дома на дядо Стоян вечерта. А той като че ли цял ден само мене е чакал. Всичко, което имаше на двора, беше го сложил. Беше направил домашно сирене, голяма зелена салата с всевъзможни подправки и бъркани яйца. Домашни. От щастливи кокошки. „И аз на тяхно място бих била щастлива, ако живеех тук“, мисълта си направи безцеремонно път измежду всички останали и се загнезди в ума ми.

Гледаше ме дядо Стоян като глътка свеж въздух. Поглеждах го и потъвах в очите му. Два черни малки свята, изгубени в самотата. Затова и няколко пъти тази вечер се давеха в сълзи.

Хапнахме. Пихме ликьор. Разказваше ми за баба. Интересно е как виждаш света като малък един, а когато пораснеш, всички взаимоотношения придобиват вече различни измерения. Детските ти наивни представи се разбиват и разбираш, че тия хора ги е свързвало нещо по-силно от съседство. Обич е било.

Беше късно. Тръгнах. Дядо Стоян ме изпрати до портата.

От къщата на баба водеше началото си тесен черен път. Тръгнах по него. Луната беше кръгла и любопитно ме наблюдаваше с големите си очи. Поглеждах я от време на време и виждах, че ми се усмихваше. Вървях спокойно, тя огряваше пътя ми. И стотиците звези ѝ правеха компания.

Внезапно на ъгъла видях едно момиче. Малко момиче, с големи плитки. Гледаше звездите и не разбираше защо ги има само тук, а в града – не. Около нея още двайсетина души се бяха събрали. Прескачаха огъня. Вярно, че беше Сирни заговезни тогава, преди повече от 20 години. Така го отбелязваха тук хората. Тъжното е, че днес почти никой не може да скача, защото повечето хора в селото са разни възрастни баби и дядовци, които едва се движат.

Върнах се къщата. Голямата порта хлопна след мен. Легнах, бях толкова уморена. Не заспах веднага. Зачудих се как щях да си прекарам утрешния ден, ако бях в града…

Внезапно мисълта ми излезе на двора. Колко много работа ме чакаше там – по оная част, окосената. Искам да превърна това място в моя малък рай. И май ще трябва да поостана за по-дълго.


 

Великолепният кадър е дело на Evo Danchev photographer. Използвам го с позволение на автора. Снимките на фотографа са впечатляващи, защото са автентични и показват очарованието на българското село – във всичките му аспекти.

 


 

Прочети и спомен от миналата година – Животът на село – разказ на един гост

 

Следи и други мои разкази и преживелици – харесай страницата ми във Фейсбук.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *