Пътешествия

Коледа в Рила

 

Моята малка приказка: В хижа Малка Юрта за празниците

Казват, че където и да отидеш, взимаш себе си. Вероятно са прави. Те, които и да го казват. На мен обаче ми се случи да избягам. Веднъж. Миналата година – по Коледа.

 

 

Влакът спря на гарата в Дупница. Беше сутринта на Бъдни вечер. Носех си голяма туристическа раница, в която бях натъпкала дрехите и грижите си от този декември. Тежаха ми много, грижите – повече. Толкова исках да ги оставя под дъжда в Дупница, да се разтопят и да се изтекат в някоя канавка. Нямаше как. Повлякоха се с мен към Сапарева баня. Оттам се качихме на една зафира и потеглихме към Паничище.

Беше мокро и кално – нищо не ми напомняше за декември. Само мисълта, че горе има сняг. Колата пълзеше бавно, а аз очаквах – като дете близалка – да стигнем вече. Лека-полека започнаха да прехвърчат снежинки. Пътят се заледи. Снежинките прераснаха в малки парцалчета, после – в големи парцали. Не беше ясно дали ще стигнем с автомобила, пътят беше толкова заледен. Но и да не успеехме – какво? Щеше да е още една разходка.

Е, скоро паркирахме в близост до хижа Пионерска. Слязохме от колата и се озовахме в една малка зимна приказка – бяла, с много сняг. Без хора. Само две кучета ни посрещнаха.

 

 

Влязохме в Малката Юрта – там се бяхме уговорили с хижарите да останем за две нощи. Заговорихме се за времето, казаха ни, че предната вечер е започнало да вали – точно за Коледа (както става по филмите).

Нямаше други гости тази вечер, хижарите си празнуваха семейно, но направиха реверанс за нас. Това беше само един от всичките мили жестове от тяхна страна.

Настанихме се в стаята – малка и много уютна. Отворих раницата, извадих дрехите, грижите ги нямаше. Останали са някъде по пътя. Под дъжда. На границата на снега с кишата и калта.

 

До хижа Ловна

Оставихме багажа, облякохме подходящи дрехи и тръгнахме към хижа Ловна. Да пием по един чай с ром, и на разходка. Ловна е едно много, много приятно местенце, в което винаги има шумотевица (или поне аз все такива моменти съм уцелвала). Този ден беше спокойно, почти тихо, само един от джипаджиите с голямо куче разказваше шумно истории и привличаше вниманието ни.

Обстановката е много задушевна, ароматът на чай и дърва те посреща още от вратата. Една голяма печка бумти в края на помещението и като си поръчаш чай, взимаш един голям черпак и сам си го сипваш от казана. Страхотно е. Всичко тук просто ти казва, че си си у дома. Уютно е, ама много, всеки детайл си е на мястото. Чудна хижа мога да кажа, макар че никога не съм нощувала тук, само за чай съм се отбивала.

 

 

Ако стигнеш до Пионерска по някаква причина, задължително намини. Разстоянието е малко – не повече от 30-40 минути пеша, няма изкачвания, няма трудности. Една равна планинска пътека – това е.

 

Бъдни вечер в Малката Юрта

 

Ако не си идвал в Малката Юрта, ела. Хижарите са страхотни, ама наистина. Обстановката е толкова приятелска, отношението е чудесно и ти гарантирам, че ще те гостят само с вкусотии. Аз лично тук съм хапвала най-вкусния боб в живота си, а не съм му голям любител по принцип.

Когато се върнахме, приготовленията за вечерта течаха с пълна сила. И ние някак си успехме да се включим. Хижарите буквално си споделиха трапезата с нас, направиха ни част от тяхното семейство, от техния празник и това беше най-хубавия подарък за Коледа. Цялостното изживяване беше моят безценен подарък – уютът, топлотата, приятелското отношение, снегът, планината.

 

 

Когато късно вечерта отворих топлата стая, в която нощувахме, видях, че вън е светло – от луната и от снега. Седнах на дървения под – точно до прозореца. Снегът беше затрупал всичко. Продължаваше да вали. Нямах нужда от нищо друго точно в този момент.

Гледах снега и за пореден път осъзнах, че съм влюбена в него. Разбрах го наскоро – преди няколко години – когато започна да изчезва от зимите.

 

Коледа в Рила

Станахме рано на сутринта. Следващата ни дестинация бяха рилските езера. Или поне Рибното. Е, не стигнахме…

Беше ясно, времето – меко. Беше трупало цяла нощ и снегът достигаше до над коленете ми. Тръгнахме по безкрайната бяла и неутъпкана пътека. С нас – и Боби, едно от кучетата, които ни посрещна на идване. Голям симпатяга. Вървяхме бавно, предимно заради мен, и си се наслаждавахме на красотата наоколо. Боби понякога изчезваше, скоро пак се връщаше. Полягваше в снега, чакаше ни. Почиваше си. Не помня колко време ни отне да се качим, но със сигурност повече от два часа. Пътят се движи под лифта. С изкачването времето ставаше по-неприятно, а когато стигнахме до станцията на лифта, не можехме да видим хижата от мъгла. Затова решихме, че няма да ходим до което и да е от езерата, а по-скоро ще хапнем в хижата, ще пием по един чай и ще се връщаме обратно.

 

 

Изведнъж едно от момчетата около лифта се развика „Боби, Боби, къде ходиш, скитнико“. Така разбрахме, че нашия спътник живее тук, казва се Боби и от около месец е изчезнал, мислили дори, че е умрял. А той, хитрягата, върти любов с женското куче на долната хижа.

 

 

Ние влязохме вътре на топло, а него нахраниха още шом го видяха.

Обядвахме. Не съм очарована от каквото и да е в хижата, но поне има храна, която все пак не е лоша. Макар и малко студена и скъпичка. Все пак трябва да кажа, че има интернет, бани (от които не съм се възползвала никога) и когато и да съм идвала, независимо от сезона, винаги е имало нещо за хапване.

Превъртам леко-напред, защото разказът стана дълъг, а няма какво ново да добавя – природа, планина, сняг, удоволствие от това, че го има точно този момент. Момент след момент.

 

 

Когато слязохме в Малката Юрта вече миришеше на скара. Не ям месо, но няма как да не кажа, че някак си беше в унисон с всичко заобикалящо ме. Всичко си беше точно на мястото. Перфектно.

Вечерта беше доста по-шумна от предната задушевна обстановка – хижата беше пълна с хора, че даже и коледари от самоковско бяха дошли.

Тръгнахме си на следващата сутрин. Не исках да си ходя. Много не исках. Гледах планината, която лека-полека оставаше зад мен. Стана ми малко по-тежко. Стигнахме бързо до Дупница и оттам – на влака. Когато се прибрахме у дома, отворих раницата и започнах да разопаковам багажа. Грижите ми се смееха отвътре. Нямаше да мина без тях. И аз им се изсмях – бях им избягала за цели три дни. Имах сняг – почти никой друг го нямаше. И чудесна Бъдни вечер, благодарение на страхотните хижари и на прекрасния човек до себе си, с когото споделяме почти всяко приключение заедно. Какво повече можех да искам?!

 

Чети и други мои преживелици – във Фейсбук или разгледай и още фотографии от ToGood Photos.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *