Вали. Дъждът бясно се удря по прозореца на стъклото ми. Едрите капки се пръсват на милиони парчета и започват своя танц в безвремието. Танцуват под ритъма на собственото си барабанене. Завъртат се, грабва ги вятърът и ги отвява. Изчезват. Няма ги. И същевременно още са там, тук, наоколо, навсякъде.
Красиво е, и пречистващо. Трябва обаче да включа чистачките и се боя, че ще разваля магията. Пускам ги. Капките решават да не ми обръщат внимание. Танцът продължава. Така – 200 километра.
***
Знам, че у дома никой не ме чака, че е студено и няма нищо за хапване. Но искам да съм тук. Тегли си ме. Една невидима нишка има и винаги, когато се заседя малко по-дълго нанякъде, тя решава, че е време да се намеси. Загъва нежно ръкави и с крехките си пръсти засвирва по струните на носталгията ми. Знае, че малко ми трябва.
Паля колата и след няма и два часа съм у дома.
Отключих и влязох. Стаята беше тъмна. Протегнах ръка в дясно, опипах стената и натиснах ключа. Осветих самотата. Чакаше ме на стола, в левия ъгъл на стаята. Искаше да ѝ правя компания. Не беше познала. Бързо излязох, почти изтичах в кухнята. Сипах си чаша вино. Пуснах си музика – исках да заглуша писъка ѝ, ако решеше да крещи. Взех трите яйца, които предвидливо бях понесла със себе си, счупих ги в тигана и се заслушах в цвърченето им.
Телефонът звънна.
– Здравей, видях колата. Исках просто да питам дали всичко е наред и имаш ли какво да вечеряш.
– Яйца бъркам, мерси иначе.
– Мини да пием по едно вино като хапнеш.
Гледам в точка. Рядко си давам сметка, но… Имам ли какво да вечерям?! Колко са хора, които, като ти видят колата, ще ти звъннат да те питат ще останеш ли гладен? Сериозно го задавам този въпрос. Задай си го и ти, ако искаш.
Хапнах набързо и излязох навън.
Мъжът ми беше съсед, и нещо повече, специален човек – да кажем. Приближих се към работилницата му. Отворих вратата и ме обгърна топлината. Печката гореше, а стаята се огласяше от мъжки смях. Махнах с ръка на компанията, влязох навътре и се залепих за печката.
Стана ми хубаво.
Загледах се в тях. Беше една малка идилия. Прихлупена работилничка, наслушала се на гласовете им. На историите и смеха им. Няколко мъже са, и всяка вечер се събират тук.
Единият отваря стъкленото шише, току-що извадено от хладилника, и студената жълтеникава течност бавно се стича в чашата. Носи се мирис на кайсии. Блажена домашна ракия. А колко усилия са положени, за да се наберат тия кайсии, да се напавят на сироп и да се сварят. За да се сподели с още няколко души тук – за кратко. За час. За малко приказки. За усещането за сплотеност и принадлежност, от които всеки има нужда. Всеки, всеки.
Разлива се звучен смях – за нещо дребно и облечено в пуловера на ежедневието. Откъслечно долавям звука на компютъра като някакъв ненужен дразнител на фона на живота, който кипи тук. Заслушвам се. Потъвам в разказите им. Удрят се в стените, отекват в часовника и преместват стрелката му милиметър напред. Кой какво направил някога, някъде.
Виждам спомените им – умело хванати в шепа и внимателно съхранени за днешния ден. Замислям се за старостта. За времето, за годините и пропуснатите възможности.
Става ми носталгично. Всеки си има поне по една такава възможност, която прашлясва назад във времето и за която се пита „Какво щеше да се случи, пък ако я бях сграбчил?“. Няма отговор. Проекция на някой друг живот, другаде може би.
Гледам ги – като всички нас.
С бръчки – дълбоки дири по лицата, които животът е оставил.
Със своите си разочарования.
С мечти, опити за полети и отрязани криле.
И с рани – пришити и добре поправени под кожата.
С тежки клепачи, прикриващи умората.
И с погледи блуждаещи, в безкрайността на които лекичко намига пак надеждата.
Гледам ги и си мисля за идилията. За мен тя е топлото усещане, което се поражда от хората. Не може да я има, ако никой друг няма. Тя е нещо, към което принадлежиш понякога, когато си някъде. Сякаш се разбужда, тръсва глава, отваря очи и ти се усмихва. И е тук, докато ти не изчезнеш. Седи, чака те. До следващия път.
Прибрах се. Самотата беше в стаята. Минах покрай нея, взех си завивката и възглавницата и излязох. Реших да спя в хола на дивана, нямаше да ѝ правя компания. Пък и утре трябваше рано да ставам. Не можех да размишлявам повече. А тя винаги ме караше да се замислям.
***
Мина се точно месец от последното ми прибиране.
Подкарах колата към вкъщи.
Пристигнах.
Всичко си вървеше постарому.
Цъфтежите преминаваха, тревата ставаше все по-зелена.
Само че вече нямаше кой да ме попита имам ли какво да вечерям. Беше ми мъчно. Защото един човек, част от моя живот и от една малка идилия, вече го нямаше.
Ако ти се четат и други разкази, виж Чудният свят на баба– по-ведър е.
Чети още преживелици – последвай ме във Facebook.
Някои от фотографиите в блога са дело на PhotographerMahmudov.
Снимка – Thomas B., Pixabay
