Един ден релакс в гората

Откакто станах майка, почивка не съм видяла. Нито пътешествие.

Само че времето се затопли, раззелени се, Слънчо сгря света, а на моя Тео същият този свят започна да му става интересен. Започна да харесва раницата си (за разлика от слинга), да се заседява в нея, дори да не се носи с кеф. Беше дошло времето, тоооолкова дълго мечтано от мен, да прекараме един ден сред природата.

Тръгнахме рано сутринта – след няколко кошмарни пътувания установихме, че този вариант е по-удачен. Минахме през Маджаре – красиво малко селце, свито в полите на Рила. Колко идилично местенце е то! Малка приказка, на фона на която виждам величието на планината.

Скоро паркирахме. Беше рано, сенчесто и прохладно. Взех Тео на ръце и минах по пътечката сред дърветата. Беше във възторг. Вдигна глава, огледа се, пое си дъх и се изсмя звучно. Честно казано не очаквах чак такава реакция. Беше страхотно – и за мен, и за него. Направихме си една освежаваща разходка измежду цветчетата и до реката. Събра погледите.

Върнахме се по някое време и го сложих на неговото одеяло под което имаше шалте. Малко по-късно заспа. Подухваше и въпреки че се притеснявах от настиване, всичко беше наред.

Останах сред дърветата. Усещането да си в гора е много специално. Нужни са ти няколко часа да презаредиш батериите и колкото повече си позволиш да усетиш тяхното присъствие, толкова повече осъзнаваш, че не си сам, а част от един цялостен организъм, наречен природа. Всички ние сме част от него, просто повечето от нас не го знаят, защото не искат да го знаят.

Харесвам чукарите, но истината е, че най-добре се чувствам в гората – до поточето, изпъстрящо с виталност света около мен.

Оставих Тео и таткото и тръгнах по пътечката, която излиза се вие извън гората. Взех си торбичка, защото отивах за билки. Тук-там имаше малки лилави петна измежду зелената трева. Мащерка уханна. Набрах си за сушене. Възнамерявах да си заделя и за маслен извлек. Идеята ми се стори чудна, макар че не съм я прилага до момента. Въобще темата за масления и спиртния извлек е на дневен ред.

След едночасово шляене в търсене на билкови туфички, реших да се връщам обратно. Скоро трябваше да тръгваме.

Вдигнахме одеялата, събрахме си боклука и се качихме в колата. Наблизо имаше една пътека, водеща до хижа в по-високата част на планината. Изобщо нямахме намерение да стигаме до хижата, но много ни се искаше да разходим Тео в раницата по тесните пътечки. За него беше удоволствие.

Тук е моментът да споделя, че едва в раницата той започна да харесва носенето. Скоро ще публикувам и моят опит с разходките и носилките – мисля, че може да е полезен за някого.

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *