Кратки разкази: Обич

Когато избираш някого въпреки себе си

 

Разказ за една Любов…

Всеотдайност и отдаденост. Доверие и предателство.

И любов…

Търпи ли любовта предателство?

Анализира ли го? Съпоставя ли го? Измисля ли му размери?

Съществува ли изобщо за нея?

Поглежда ли любовта надолу към него? Или умишлено гледа право пред себе си?

А може би не се страхува от нараняване.

Може би е прекалено извисена, достолепна и царствена, за да гледа надолу в подножието; в свърталището на ниските страсти, уродливите емоции и грозните действия.

Любовта не е само нежност. Не е само чистота и белота – както в поезията.

Тя не е само виталност, мечти и усмивки.

Или пък точно това е любовта?

А любов ли е статуквото? Любов ли са коловозите?

Ами любовта въпреки…?

Въпреки счупените чинии и избитите шкафове?

Въпреки нервните сривове?

Въпреки силното хъркане?

Въпреки куфарите, десетки пъти събирани за „сбогом“?

Любов ли е?

 

***

Черна булчинска рокля – обшита с диаманти.

Хвърчащи тапи и звук от изхвърчаването им.

Експлозии. Фойерверки.

Познати и непознати, които се целуват, прегръщат се и ликуват.

Щастието завладява ритуалната зала.

Лее се като шампанското.

Смях. Ръкопляскания. Възгласи.

И на фона седи една плачеща булка. Но защо плаче?

 

Дали плачът не е оплакване – инстинктивно усещане за предстояща обреченост?

 

Настъпва съвместното съжителство.

Чаша чай, поднесена с малък ром пред камината.

Уютно усещане.

book-691407_1280

 

Топлата му прегръдка в миг на неувереност.

Изблик на нежност след яростен момент.

Едно сгушване… и един нежен поглед.

Усещане за наличие на нечия любов.

 

Чистата любов е равносилна на създаването на един нов свят.

Тя е преоткриане на себе си.

На другия. На света.

На хората.

На усещанията.

Защото представлява промяна към красотата, към виталността, към доброто…

Тя е отдаване …себеотдаване – отдаване на себе си на другия.

Всеотдайност – отдаване на всичко от себе си.

 

Зараждането на една нова плът е всъщност сбъдването на една отдавнашна мечта.

Стотици опити и много напразни надежди.

Редуване на отчаяние, страдание и надежда.

И накрая живот.

Но нито за една минута той не я упрекна.

Той не я обвини. Не я пренебрегна. Не я изостави. Остана до нея.

 

Но ето отново идва ред успокоението. И на статуквото. На коловозите. Но животът не търпи затишие. И така естествено следва предателството, измяната или просто забавлението.

Едно забавление, което струва скъпо. Толкова скъпо, колкото един човешки живот…

Така от едно забавление заболява човек. Необратимо.

Той беше направил своя избор. А Тя? Тя – не! Не беше избирала нищо. Беше продължила да съществува така, както преди – спокойно, уютно, обичайки го в собствените си коловози.

Нищо не беше променяла. А вече беше болна, умираща…

Той се ужасяваше. Страхуваше се. Мразеше себе си. Но събра смелост. Каза й.

В продължение на няколко дни си лягаше до него. Събуждаше се с него. Усещаше го. Мразеше го. Плачеше пред него. И отново го мразеше. Хвърляше. Чупеше. Крещеше. Оплакваше…себе си. Събираше си багажа. И го връщаше. Подреждаше го. Събираше го. Ругаеше. Отчайваше се.

И в един момент просто си тръгна.

Взе със себе си и детето.

Не остана до него. Остави го сам.

 

Така продължи измъченото им съществуване – поотделно, самотно и страховито. Водещо ги към гибел. Но не ни ли води всяко съществуване именно към това?

 

Каква е силата на човешкия дух? Колко е силна любовта?

Любовта към себе си или любовта към другия? Или егото?

 

Тя дълго се бореше със себе си.

Но с времето му беше простила.

Когато го видя отново той беше съсухрен, отчаян и болен.

 

Но тя го обичаше. Започна да му помага. Да се грижи за него. Да го подкрепя. Да го изслушва. Да го разведрява – поне се опитваше.

Той си отиваше. Тя го изпращеше. Беше й мъчно. Но и тя идваше. Неотменно го следваше.

 

Чети и други мои разкази и преживелицихаресай страницата ми във Фейсбук.

Снимки: Pixabay.com

 

 

 

Similar Posts

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *