Разкази

За Душата и смисъла…

 

Лежа в мекото си легло, а съзнанието ми се рее безцелно. Прелита от облак на облак, лута се насам-натам, но където и да отиде, влачи със себе си въпроса за смисъла…

Отдавна съм се разбрала със себе си, че няма да обсъждам този въпрос, защото отговор не мога да открия. Търсила съм къде ли не – и в грандиозните планове, и в малките жестове. Оглеждала съм се за него в радостните моменти, в усмивките на хората и в очите им, пълни с благодарност, но най-голяма нужда от него съм имала в моментите на отчаяние – когато, затворена в себе си, не съм намирала причина, поради която да искам да продължа. Колко съм го търсила този смисъл… Все за него съм се оглеждала, а той все се изплъзва тихомълком – нечут и невидян – и само едно смътно усещане ми подсказва, че го е имало; че го има.

А дали това усещане не е породено просто от желанието ми да знам, че има причина за всичко, което се случва?

облаци

Продължавам да се рея безцелно… Все по-често усещам, че се заслушвам в собствения си дъх. Наблюдавам се. Виждам себе си отгоре. Знам, че съм в тежък период. Успявам да усетя собствената си болка. Странно, но не я чувствам раздираща и непоносима, както обикновено. Напротив. Мека е. Знам, че от нея има смисъл. Сякаш тя е една мъничка прашинка от нещо необятно – моя живот. И предходният ми живот. От всеки минал и следващ живот. Тя е част от моята Душа и е просто поредното камъче (вярно, ръбесто камъче), което формира пътя на моето израстване.

Но ние – хората – не приемаме обикновено болката така, нали? Страхувамe се от нея, затова се ограждаме с дебелите стени на реда и контрола, само и само да не изживеем нещо повече от това, което мислим, че можем да изтърпим.

А дали това иска нашата Душа? Да се превърнем в роби на собствените си страхове?

Едва ли… Тя просто иска да бъде. Да чувства, да се учи, да изживява нещата такива, каквито са. Иска просто да се потапя в моментите, защото всяка болка и всяка радост са част от познанието, което тя трябва да придобие, за да израсне.

Вярвам в прераждането. Вярвам, че Душата сама определя собствения си път и във всеки един живот тя трябва да отработва „грешки“, които е допускала преди това. Представям си целия цикъл от прераждания на Душата като една абсолютна цялост, а всеки един живот като малка част от тази цялост. Вярвам, че преди всяко свое прераждане, Душата определя върху какво да работи, когато дойде тук – на Земята.

Когато се прероди, започва нейното приключение, но идват и уроците, които се явяват под формата на преживявания, често определени от нашата личност като лоши. Но нима без лошото би имало добро? Нима цялостта би съществувала без едната половина?

В живота си научаваме много уроци, но може би имаме един основен. Понякога той идва още в ранната ни възраст. И се повтаря отново и отново, докато не го научим. Изпадаме в различни ситуации, често режисирани от нас самите, за да го усвоим. Често той е болезнен. И няма как да не е. Няма как това да преодолеем себе си да не е съпроводено с болка. Това е излизане извън всичко, което сме и което сме свикнали да бъдем. Неприятно е. Страшно е. Но всъщност само така ставаме повече себе си. Само така успяваме да израснем. В противен случай има само застой…

Сякаш бавно започвам да се завръщам към реалността. Усещам тялото си. Чувам всеки удар на сърцето си и знам, че съм на правилното място. Знам,  че съм на своя собствен път, колкото и трънлив да е понякога. Знам че това е правилният път. Наблюдавам се. Успявам да почувствам лъчите на слънцето, проникващи в стаята ми и да видя съвършенствоот на живота.

А дали смисълът не е точно това – да позволим на Душата си да живее? Дали смисълът не е в това просто да бъдем, вместо да се ограждаме със стени, пазещи ни от живота?

Снимки: Pixabay

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *