Пътуване

Лято през октомври

Спомен за безкрайното море и величествената планина

 

Есен е. Но сутрин миризмата на зима се носи навсякъде. Прониква в мен при всяко мое вдишване. Изпълва ме цялата и засява семената на носталгията. От тях е онова чувство на тъга в дъждовните дни. А с времето те набъбват и израстват. Разцъфват в края на януари с цветовете на една лека меланхолия.

Събота е. А навън вали. В такива дни обичам да прекарвам следобедите си у дома. Особено след сутрешното препускане из града. Обличам меката си зелена пижама, взимам книга и се настанявам край печка. Невероятно, но винаги се сещам, че чаят е необходим елемент от съботната ми почивка, едва когато вече съм седнала удобно и съм се зачела. Ставам. Не мога без чай.

Опитвам се да извикам спомена от последните слънчеви дни в съзнанието си. Искам да им се порадвам поне още веднъж… Но гръмотевиците отвън провалят всичко. Не ми остава нищо друго, освен да застана кротко пред моята приятелка – печката.

Сядам отново и отпивам от чая. Бавно се отпускам. Оставям топлината да ме обгърне. Доверявам ѝ се. Позволявам ѝ да се опита да излъже тялото ми, че е август. Но в първите няколко минути се уверявам, че е посредствена лъжкиня. Не е август. Октомври е.

В такива моменти рядко дочитам книгата си. Като остана насаме със себе си, обикновено започвам да прехвърлям разни идеи в главата си. Идеи, които прерастват в мечти. Но ти знаеш каква съм. Познаваш ме от толкова време.

Така беше и днес. Отново прелитах от облак на облак, когато погледът ми се спря на нашите снимки. От морето и планината. Внезапно ме обсипаха спомени. Много очарователни спомени. И аз бавно потънах в тях.

Почувствах горещите лъчи на слънцето върху пясъка. И върху кожата си. Вдишах мириса на морето. Видях хилядите черни мидени черупки, а вляво от тях – огромен полупразен плаж. А привечер – пуст. Плаж само за нас. И едно море само за нас. Представяш ли си? И звездите…

Звездите… Ами тези, в небето над Рила…

Хиляди са. Разпръснати около Млечния път.

Впечатляващо е!

rila3

 

Винаги, когато гледам такова нощно небе, ме връхлита едно леко усещане за безпокойство. Защото се опитвам да си представя безкрая. А не мога. Защото той няма предел. И всичко това ме оставя леко напрегната. И без дъх. И с една дребна мисъл, която пропълзява в съзнанието ми и поражда въпроса за малките неща, изграждащи голямото цяло.

Помня, че когато се качих на Рила с теб за пръв път, сякаш преоткрих света. Там аз съм друга. Поставена в различни условия. Обичам я, защото тя предлага една добра алтернатива на всичко, което ми е познато. Нещата там излизат от ежедневния си контекст и придобиват друг смисъл. А може би просто делникът ни отдавна ги е лишил от дълбокото значение, което всъщност имат.

Спомних си за слънчевите лъчи, които ме посрещаха всяка сутрин. Грижеха се за мен. За това да се чувствам комфортно. Там слънцето е по-ценно. Защото в палатката няма електрически печки. Дори няма контакти.

rila2

 

Усетих вкуса на хляба. Сякаш отново отхапах от него. Спомних си как запазвахме всяко залъче от обяда за вечерята. Но там рядко някой изхвърля храната си. Защото е дефицит. И защото тя е горивото на собственото ни тяло.

А разстоянията там са големи. Във всеки момент се намирам далеч от водата и храната, далеч съм от езерата и върховете. И трябва да се постарая, за да ги достигна. Там не мога просто да отворя хладилника. И това ми харесва. Допада ми идеята да стигна до извора, за да си налея малко вода.

Спомних си за вечерите. Как премръзнала се опитвах да се сгуша в теб, за да се стопля. Но тези спални чували… Ах, колко пречеха. Успяваха да осуетят всеки мой опит за досег до теб. И въпреки тях заспивахме всяка нощ, хванати за ръце – наивна женска прищявка, на която ти с удоволствие угаждаше. И тогава разбрах, че мога без печка. Вероятно и без спален чувал. Но ми е много важно теб да те има.

Обичам Рила, защото там всеки ден е специален. И аз всеки ден съм щастлива. Нощем – премръзнала. Обичайно – изцапана. Но щастлива. Може би защото съм малко по-близо до зведите. Рила извисява. Издига хората нагоре. Над нещата. И вдъхва вяра, че утре всичко ще бъде наред.

Бавно отново се върнах в реалността. Седях пред печката. Чаят отдавна беше изстинал.

Знаех, че си някъде навън. Че недоволно крачиш между локвите. Неведнъж си ми казвал, че за теб зимата е тежък сезон. Ограничаващ и скучен. И на мен не ми е любима. Но, знаеш ли…? Тогава съм малко повече твоя. Тогава сме малко по-често заедно. Затова ще се постарая тази година да ти хареса. Ще се постарая да ти е малко по-топла и малко по-интересна.

 

За още снимки от България – последвайте страницата: ToGood Photo

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *