Разкази

Разкази: В очакване на Любовта

Смрачаваше се. Марта седеше на терасата, допушваше последната си цигара и наблюдаваше залеза. Слънцето бавно пъплеше надолу, иззад блоковете. Ставаше все по-малко. Изчезваше… Марта пое дълбоко дъх, сякаш за да запечата тази картина в съзнанието си и влезе в стаята си, за да се приготви за обичайната неделна среща с приятелки.

Беше направила вкусна вечеря за Него. Все пак щеше да се прибере от дълъг път. Очакваше да се прибере преди час, но все още го нямаше. Не му беше звъняла, защото знаеше, че щом се върне от срещата, той щеше да я чака у дома.

Беше около 11 вечерта, когато тя се прибра. Затвори силно вратата, а смехът ѝ изпълни малкия апартамент. Виното я беше направило весела. Беше шумна и в настроение. Нямаше търпение да го види. Да го прегърне и да му каже, че съжалява за всички гневни съобщения, които му изпрати днес по обяд. Поредната глупава женска прищявка, която дори вече не помнеше. Писа му, кара му се, а от него получи само „Обичам те и такава“. И усмивчица. Такъв си беше той – веселяк. Не ѝ се сърдеше. Обичаше я. Всъщност я обожаваше. Тя беше за него целия свят. А за нея – той.

Промъкна се в спалнята тихо. Опипа леглото. Беше празно. Така, както го беше оставила. Една лека тръпка, неприятно усещане, премина през цялото ѝ тяло. Беше мисъл, която тя бързо прогони. Позвъни му, но телефонът му беше изключен. И нямаше как да не е. Зад граница знаеше, че няма да може да се свърже с него. Но се надяваше вече да я минал. Не беше явно…

Сипа си още вино и седна в кухнята.

Една част от нея ѝ казваше, че не бива да се тревожи. Другата полудяваше. Луташе се вътре в себе си. Изгубваше се в себе си. Опитваше се да се хване за вярата, но онази в нея, другата, лудата, съвсем тихо ѝ нашепваше, че вече е късно.

Наля си още вино. Искаше да заглуши този тънък глас, който я раздираше. Съдираше душата ѝ и бавно, и болезнено, късаше малки парчета от нея, които безпощадно изхвърляше някъде по пътя, по който изоставаше Надеждата.

Виното замъгляваше разсъдъка ѝ и я правеше още по-емоционална. То беше верен съюзник на невротичката в нея. На онази, която вечно се тревожеше. На онази, която винаги плачеше, която мърмореше, която вечно страдаше. Сега се проявяваше повече от всякога. Розето ѝ помагаше…

Въпреки че реалността вече беше започнала да се преплита с измисления от нея сценарий за развой на събитията, тя все пак се опомни и позвъни на мобилния оператор. Знаеше, че е безсилна, но какво друго можеше да направи, освен да опита? Звънна. Оттам ѝ отговориха, че няма как да ѝ помогнат. Позвъни и на полицията. Казаха ѝ, че трябва да подаде сигнал за издирване. Нищо повече. Служителят затвори.

Настана тишина. Тежка и мъчна тишина, която се разля в пространството. Сърцето ѝ се присви. Сякаш стана малко по-малко. Сякаш частица от него изсъхна. Ако сърцето ѝ беше букет, който цъфтеше вчера, то днес цветчетата се бяха затворили, а едно от тях изсъхна и бавно се отрони надолу. Падна в дъното на душата ѝ и там остана завинаги. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Премести се на дивана. Взе виното със себе си. Нямаше какво да направи, освен да пие. И да чака. Минутите едва-едва пълзяха по циферблата. Времето спираше сякаш за да изчака Надеждата, която се губеше някъде по пътя. Чакаше я. Но тя все не идваше. Дали усещаше, че беше излишна вече?

Марта беше заспала на дивана. Усети как някой я погали по бузата. Беше нежно. Беше любов. Той ѝ се порадва с очи. Радваше ѝ се като на малко дете. Обичаше я. Не, обожаваше я. За него тя беше целият свят. Опита се да я целуне, но не успя. От ръцете му строеше светлина.

Марта почувства топлина. Сякаш нежни топли лъчи я обливаха и се къпеше в светлина. Беше неописуемо. Беше любов. Такава, каквато я има само по книгите. Светлината ставаше все по-ярка. И по-ярка. Марта изведнъж се събуди. Оказа се, че е била заспала, а лицето ѝ гледаше към прозореца. Слънцето я огряваше. Една страшна мисъл я изскубна от тази ситуация. Огледа се. Нямаше никого. Стаята беше празна, а тя можеше да се закълне, че само преди минута той беше тук. Беше го усетила.

***

Душата ѝ беше раздрана. Главата я болеше от виното. Облече просто нещо, за да отиде до полицията. На път за телефонът ѝ иззвъня. Съобщиха ѝ, че съпругът ѝ е починал в катастрофа през нощта в близост до границата с България.

Почти всички цветчета от букета в сърцето ѝ се отрониха. Остана само едно – все така затворено.

 

Можете да прочетете и друг разказ за любовта и раздялата, но през друга призма: Любов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *