Изпитвали ли сте чиста любов?

Хубаво е човек да си дава възможността да бъде с разлчини хора. Да ги допуска до себе си. Вътре в себе си. До всяка клетка и сърцето си. Да ги опознава и да усеща ритъма на пулса си у тях. Да ги преживява и изстрадва. Да ги изхвърля от живота си. Да се разочарова. Да усеща.

Така душата му опознава света. Разширява се и се освобождава. Достига на края на всички краища и се научава да побира в себе си отделни вселени.

След всички тези хора, отбили се и заминали, остава спомен за един по-специален. Преминал бързо и оставил дълбока диря след себе си. Така става – колкото по-бавно преминава един човек, колкото повече се суети и увърта, толкова по-плитка е дирята му. Колкото по-бързо минава, толкова по ярък е споменът и ясна е дирята – дълбока и изгаряща…

И когато някой ден животът ти отново те срещне с него, тази диря ще започне да пулсира. Ще накара сърцето ти да бие учестно, а съзнанието неспирно да пита: Добре ли изглеждам днес? Обаче ти вече знаеш, че това е просто бърборене. Мразиш го, защото отново разваля момента. А моментите са, за да се улавят.

Оглеждаш се в очите на другия.

Но виждаш нищото в тях. Празнотата. Дирята си е все в теб и все така пулсира. Една студена тръпка те полазва цялата. Дали е любов? Може би.

Едно безкрайно чисто чувство, излизащо от теб е. Дори не е насочено към някого. Към Безкрая е. Изпълва цялото ти същество. И те кара да се чувстваш жив. Опитваш се да го уловиш. Да го хванеш и да го затвориш завинаги. То осветява дори и най-тъмния край на душата ти. И осмисля живота ти. Ако ще и никога да не достигне до човека срещу теб.

Това ѝ е хубавото на любовта – безкрайна е. Не се побира в тесните ни ограничения. И няма абсолютно нищо общо с търсенето на идеален партньор.

 

Снимка: Pixabay.com

Similar Posts

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *