Поемам на път за Перник –

градът, който в края на януари възражда един отминал, но приказен български обичай, свързан с едни чудати същества, наречени кукери. Тук за поредна година се провежда Международният фестивал на маскарадните игри Сурва.

Посреща ме биенето на тъпана и правото хоро. Веднъж усетило магията на българската народна музика, моето тяло пожелава да се слее с нея, да се включи в танците и да обърне гръб на сивото ежедневие.

Ако си бил по това време в Перник обаче, знаеш, че е почти невъзможно да се премине през тълпата, която, също като теб желае да стане част от един отминал обичай. Тълпи от хора прииждат непрекъснато. И има защо. За два дни в годината, благодарение на Сурва, Перник се превръща в едно от предпочитаните места за посещение.

Не успявам да намеря своето място сред множеството, но любопитството ми ме отвежда по-далеч – на изхода, където всичко е по-истинско. Където се вижда стичащата се пот по лицата на участниците, когато свалят маските си. Никак не е лесно да пресъздаваш миналото по възможно най-добрия начин (в основата си Сурва е състезание), когато само чановете ти могат да достигнат до 40-50 кг.

Но там успявам да се насладя на музиката. Гайди, тъпани и чанове огласят централната част на града. Български народни песни и хора се вият на няколко улици едновременно. Млади красиви българки, облечени в национални носии, играят, а редом до тях се разхождат мечки, бебета, булки, старци, лекари и други типични персонажи. А на фона на всичко това се открояват кукерите със своите чанове и мечове (неотменна част от техните костюми). Всичко напомня една красива приказка със страховити главни герои.

България – тази палитра от традиции – винаги е обобщавала многообразието на различните краища, независимо дали става дума за песни, танци, носии или обреди. Затова и за кукерите от различните краища са характерни различни маски. Единственото изискване още в миналото било те да се грозни, защото колкото са по-грозни, толкова са по-страшни. А е трябвало да бъдат страшни, за да успеят да изгонят злите духове от селото.

Страховитите им маски наподобяват разни чудати животни, като овца с остри вълчи зъби или бик с 3-4 чифта рога. Сред тях има и такива, изградени от двуметрови дървени основи, облепени с пера. Други пък представляват огромни червени платна, обсипани с много огледалца, стъкълца и мъниста. Всички те са различни. И да, на моменти плашещи.

А чановете, препасани около кръста им, засилват усещането за възхита. Трудно е да се обясни колко мощен звук се създава, когато всички кукери едновременно в такт раздвижват телата си, а с тях и чановете си за минута. Това се повтаря отново и отново.

Получава се надиграване в определен ритъм. Десетки хора, облечени в кожи, държащи вълчите и овчите си глави в ръка, или пък захвърлили ги наоколо, огласят центъра. А няколко метра по-надолу тази ситуация се повтаря с други маскирани ентусиасти. Всички те чакат да дойде редът им на сцената, за да ни припомнят магията на отминалия български обичай.

А на фона на всичко това се вият хора и се чуват тъпани и гайди.