Проблемите трябва да се решават заедно
Разкази

Проблемите се преодоляват заедно

Чу се силен трясък. Част от покрива над кухнята се беше срутил и една малка дупка зееше в тавана и отваряше гледка към небето. Минути след това се чу тропот. Малката къща почти беше забравила гневните изблици, ревът на умряло и звука на счупени в стената бутилки. До днес. Когато той отново се прибра – у дома. 

Да, някога това приличаше на дом. Спретнат и чист. Вярно, задържаха се чиниите по някой и друг ден, но всичко иначе беше както си му е редът. Тогава къщата беше уютна и топла. Тогава, в онова някога, той беше строител. Работеше от сутрин до вечер. Работеше много и печелеше добре. Само вечер, на залез слънце, обичаше да си налива чаша ракийка, да сяда на малката дървена масичка и да съзерцава нюансите на розовото и жълтото, разливащи се по хоризонта.

Имаше добра жена. Не я лишаваше от нищо. Тя само трябваше да се грижи за детето и за дома. 

С времето обаче нещата започнаха да се променят. Все по-рядко търсиха мъжа за строежи в околните села и града. Все по-малко пари носеше вкъщи. Все по-често пиеше. Домашна ракия поне имаше – сливова. И то в изобилие. Така се затваряше в себе си. Бягаше от вътрепния си глас. И от безкрайното сякаш мърморене на жената.

С промяната се настаниха в дома и скандалите. Неканени и неискани. Всеки го беше страх от тях, но сякаш вечер те тихомълком открехваха вратата и влизаха ненадейно. Понякога се криеха зад мръсните чинии, друг път – зад поредната чаша ракия, но най-често изпълзяваха като змии при вида на малкото момче и неясното му бъдеще.

Всеки ден се засилваха. Имаше разни спорадични периоди на затишие, но те траеха само докато мъжът поправеше нечий покрив или измажеше някоя къща. И след това пак всичко започваше. Беше нещо, от което нямаше измъкване. Мъчително, тягостно, но неизбежно.

Жената все по-често трябваше да си търси работа по къщите на хората. Шеташе, работеше на полето, грижеше се за някой болен… Само и само да припечели по нещо за детето.

Така – почти година.

Докато тя не замина в града. Намери си работа. Взе сина си.

Една мъчителна година на крясъци. На сърдене и неразбирателство. Крясъците са отчаян опит за това другия да те чуе. И страх – зад крясъците седи страхът от неясното зло. Зад сърденето – безмълвното желание да накараш другия да „влезе в твоята кожа“. И желанието да се разкае заради постъпката си. Зад нежеланието за разбирателство седи егото, издигнато над всичко. Само разговори нямаше през тая година.

А нима животът не ни учи, че единствено това да почувстваш другия е в основата на всички взаимоотношения?

След като тя си отиде от него, животът потръгна надолу. Ако сега се беше докоснал до дъното, оттук нататък му предстоеше да копае надолу в него. Сега започна не само да изпраща деня с чашка, но и с нея да го посреща. Понякога дори не знаеше, че е ден. Прекарваше часове наред в леглото. Пиейки и заспивайки. Отново и отново… Седмиците се претълкулваха. Едва-едва имаше по някоя поръчка. За нея сякаш оживяваше. Но нищо значително. Понякога цепеше дърва или помагаше както можеше. Срещу някой лев. За хлебец най-вече. Ракия поне имаше.

Прах започна да се трупа в дома му. Дрехите бяха навсякъде. Подът – мръсен. Чиниите – неизмити. Това не беше място за живеене, а гробница за оцеляване. Отвсякъде лъхаше на джибри и развалено. Само за няколко месеца нищо тук вече не беше същото. И само от време на време се чуваха тежките стенания на мъж – развалина.

Така се случва обаче в живота. Ако не успееш да се нагодиш спрямо ситуацията, ситуацията се нагажда спрямо теб.

Един ден той се върна в своята малка къщичка след дълго отсъствие. Всичко си беше постарому. Мръсно и безпорядъчно. Само дупката в тавана беше нова. Бяха го били. Пак беше пиян. Хрипаше. Едва успя да стигне до леглото си. Легна с дрехите. До вечерта не стана. А дали изобщо щеше да се събуди, един Бог знаеше. Но какво, ако се събудеше?

***

„Тръгнах си, не само защото не издържах, но и защото знам, че за него така ще е по-добре. Така ще се стресне. Ще си каже „А бе, чакай малко! Какво правя? Дай да се постарая да си върна тази жена. Да си върна живота“. Знам, че това ще го накара да се промени. Да положи усилия. Поне някакви, за да спре да пие. Иска да има работа, но кой ще го вземе такъв… пияница… Пък и наистина не издържах. Милиони пъти съм му го казвала. Крещяла съм му го. А той – не. Дано, Боже, си стъпи на краката…“.

Така си разсъждаваше жената след като си тръгна от малкия селски дом. Някъде, дълбоко в себе си тя знаеше, че това е безполезен опит да се оправдае пред собствената си съвест. Знаеше, че част от нея я съдеше.

Само едно не осъзнаваше – че проблемите не просто се изкрещяват в лицето. Те се преодоляват заедно.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *