„Гледам света. Потънал е в сиво.

Силуети безмълвно се скитат. Без цел и посока. Истина ли е? Или моето съзнание смело цапа всичко в тази тъмна гама? Къде е границата между реалността и моята проекция? Има ли я изобщо? В света ли съм аз? Или светът е в мен? И защо не усещам своето място в него?

Само въпроси.

Отговори не чувам. Понякога един глас тихо ми ги нашепва. Днес мълчи. Оставил ме е да се удрям в рамките на собствените си ограничения, за да достигна сама до отговорите. „А те винаги са в нас“ – казват книгите за самопомощ.

Затвор. Това виждам аз. Не издържам вече. Всеки ден е толкова еднакъв с другия. Всичко винаги е същото.

Живея някак. Имам дом. Споделям го с родителите и сестра си. Брат ми замина преди години. Установи се в някакво малко балканско селце. Не поддържа връзка с нашите, само а мен – от време на време. Добре живее – сред горите, животните и със себе си. Казва, че усеща простор. Широта. И на душата му е широко. А аз… движа се в собствените си коловози. Празнота. Това усещам. Добре, че имам Филип. Не ме разбира, но поне е цвят в сивото ежедневие.

Невинаги съм това черногледо момиче, но сякаш често ми се случва. В най-мрачните моменти ми се иска да оцветя света си. Хващам четката и се връщам в спомените си. Опитвам се да ги докосна. Да ги освежа малко. Не успявам. Бягат ми. Опитвам отново. Не става… Профучават покрай съзнанието ми и потъват дълбоко в миналото. Иска ми се да останат в полето на забравата. Но ги помня – скучни и все така сиви.

Разочарована съм. Седя в малката си стая. Държа в ръката си четката, омазана със синьо и зелено, и с отчаяното примирение, че светът е просто едно място без смисъл.

А времето се ниже. Дните се прокрадват незабелязано, оставяйки нищото след себе си. Само едно голямо усещане за празнота зее дълбоко в мен, и колкото повече дни минават, толкова по-дълбоко става то“.

***

„Телефонът иззвънява. Брат ми е. Кани ме на гости. Никога не го е правил. Вероятно усеща, че съм в труден период. Отново…

Вълнувам се, събирам багажа си с радост. Усмихвам се. Знам, че това ще внесе свеж въздух в запарената ми душа.

Само за няколко дни. Или месец…“.

Само за няколко дни… или месец… повтаряше си тя на път за гарата, сякаш за да заземи съзнанието си, което вече се рееше високо в небесата, летеше с птиците и се скиташе из безкрайните гори. Гори, които сърцето предусещаше, че ще са нейния дом завинаги.

„Казват, че планината зарежда. Зеленината, цветята, природата.

Разхождам се из гората. Колкото по-навътре потъвам, толкова по-силно усещам дърветата. Знаеш как те успокояват. Но когато се опитам да насоча вниманието си към тях, имам чувството, че те са живи. Да, знам, че са, но сякаш те пулсират и аз улавям това. Част от тях съм. От тяхното цяло. Като магия е.

Тук съм вече повече от година. Продавам хляб в местната фурна. Аз го меся. С много любов. Понякога, когато трябва, и го наричам. От бабите знам как става. Вкусен е моят хляб. Старите хора тук го харесват. Ама те всичко харесват. Само като им се усмихна, очите им грейват. Разбирам ги. Внуците им са далече.

До обяд работя във фурната. След това – можеш да ме намериш в градината. Или някъде из горите, запиляна сред билките. Скитам се там и из поляните. Събирам ги. Всякакви си имам. Суша ги. И зимата ги правя на чай. Ако знаеш само колко ароматен е моят чай… Греем се на печка с дърва. Слагам билките в казана. Чудеса сътворявам. И борови връхчета слагам. Цялата стая мирише на гора. И ми напомня за лятото, когато събирам горски плодове за сладка и сиропи.

Така живея аз. В къщи, на полето и при хляба. И знаеш ли, по-хубаво ми е. Всичко е различно. По-истинско. По-натурално. И общуването, и животът.

Само Филип ми липсваше от града. Убедих го да дойде. Хареса му. Ами това е. Търсим си къща. Дом. За нас. На село – в планината.

Чети и други мои кратки разкази и преживелици – харесай страницата ми във Фейсбук.