„Гледам света. Потънал е в сиво.

Силуети безмълвно се скитат. Без цел и посока. Истина ли е? Или моето съзнание смело цапа всичко в тази тъмна гама? Къде е границата между реалността и моята проекция? Има ли я изобщо? В света ли съм аз? Или светът е в мен? И защо не усещам своето място в него?

Само въпроси.

Отговори не чувам. Понякога един глас тихо ми ги нашепва. Днес мълчи. Оставил ме е да се удрям в собствените си рамки, за да достигна сама до отговорите. „А те винаги са в нас“ казват…

Затвор. Това виждам аз. Всеки ден е толкова еднакъв с другия. Всичко винаги е същото.

Живея някак. Имам дом. Споделям го с родителите и сестра си. Брат ми замина преди години. Установи се в някакво малко балканско селце. Не поддържа връзка с нашите, само с мен – от време на време. Добре живее – сред горите, животните и със себе си. Казва, че усеща простор. Широта. И на душата му е широко. А аз… движа се в собствените си коловози. Празнота. Това чувствам. Добре е, че имам Филип. Не ме разбира, но поне е внася пъстрота в сивото ежедневие.

Невинаги съм това черногледо момиче, но сякаш често ми се случва. В най-мрачните моменти ми се иска да оцветя света си. Хващам четката и се връщам в спомените си. Опитвам се да ги докосна. Да ги освежа малко. Не успявам. Бягат ми. Опитвам отново. Не става… Профучават покрай съзнанието ми и потъват дълбоко в миналото. Разочарована съм. Седя в малката си стая. Държа в ръката си четката, омазана със синьо и зелено, и си правя компания с отчаяното примирение.

А времето се ниже. Дните се прокрадват незабелязано, оставяйки нищото след себе си. Само едно голямо усещане за празнота зее дълбоко в мен и колкото повече дни минават, толкова по-дълбоко става то“.

***

„Телефонът звънна. Брат ми беше. Покани ме на гости. Никога не го е прави. Вероятно усеща, че ми е мъчно.

Вълнувам се, събирам багажа си с радост. Усмихвам се. Знам, че това ще внесе свеж въздух в душата ми. Само за няколко дни. Или месец…“.

Само за няколко дни… или месец… повтаряше си тя на път за гарата, сякаш за да заземи съзнанието си, което вече се рееше високо в небесата, летеше с птиците и се скиташе из безкрайните гори. Гори, които сърцето предусещаше, че ще са домът ѝ завинаги.

„Казват, че планината зарежда. Зеленината, цветята, природата.

Разхождам се из гората. Колкото по-навътре потъвам, толкова по-силно усещам дърветата. Знаеш как те успокояват. Но когато се опитам да насоча вниманието си към тях, имам чувството, че те са живи. Да, знам, че са, но сякаш те пулсират и аз улавям това. Част от тях съм. От тяхното цяло. 

Тук съм вече повече от година. Продавам хляб в местната фурна. Аз го меся. С много любов. Вкусен е моят хляб. Старите хора го харесват. Ама те всичко харесват. Само като им се усмихна, очите им грейват. Разбирам ги. Внуците им са далече.

До обяд работя във фурната. След това можеш да ме намериш в градината. Или някъде из горите, запиляна сред билките. Събирам ги. Всякакви си имам. Суша ги и зимата ги правя на чай. Запарвам ги в изворна вода. Ах, как хубаво я багрят! Чудеса се творят. Цялата стая мирише на гора. И ми напомня за лятото, когато тичам по склоновете и събирам плодчета за сладка и сиропи.

Така живея аз. И знаеш ли, хубаво ми е. Всичко е различно. И общуването, и животът.

Само Филип ми липсваше от града. Убедих го да дойде. Хареса му. Ами това е. Търсим си къща. Дом.  

Чети и други мои разкази и преживелици – харесай страницата ми във Фейсбук.